Една от причините да не искаме да напредваме, може да е преживяното или усещането, че ние ще трябва да отговаряме за нещо, да се оправяме сами, докато другите са подпомагани. 

Различните критерии, които са по-строги за нас, свидетелството за разликата в стандартите, за другите, които могат и си правят спокойно неща, за които ние сме подвеждани под отговорност, може да е силно демотивиращо.

Важно е да излизаме от сравнения, от преживяването на двойни стандарти, усещането, че сме “прецакани”, използвани. Че ние вършим работата, че ние плащаме, докато другите се крият, забавляват, нехаят. 

Да се крием, че можем, да се правим на луди, да пропускаме, защото свързваме успеха и напредъка със самота, изключване, не е решение. Ако поставяме равенство между напредък и раздяла, ние имаме да спираме да го правим.

Важно е да преосмислим кое ни е важно. Ако държим на приятелство, общуване, да не го търсим там, където то е поставено под въпрос или условие. Самите ние да не поставяме условия. Често, това е идея, която е основно в ума ни. Че трябва да се “борим” за любовта и вниманието, че ни наказват и ни лишават от тях. 

Важно е ние да отделяме внимание на важните отношения и теми, ние да инвестираме любов и грижа в тях. Да планираме, как израстваме с важните за нас хора и да помагаме това да се случва реално.