Когато сме възпитани и свикнали да живеем в недостиг и криене – “да не разберат другите”, “да не ни завидят”, “да не стане нещо лошо и да се провали, по-добре да си мълчим”, ние крием и се крием от споделеното щастие и развиваме завист и ревност.

Може не, защото сме лоши хора, а защото никога не сме реализирали правилно потенциала си за добро и споделено щастие. Може би толкова сме го потискали, че сме се натравяли, но сега научаваме нови умения да изразяваме добронамерено новите си реализации. Когато някой е щастлив, когато някой до нас сияе, радва се, независимо дали ни присъединява или не, защо да не направим скокът в съзнанието си и вместо да решим, че не го заслужава или че все на другите се случва, а на мен не, защо не се радваме супер много за него/ нея с него/ нея!?

Защо когато някой човек успява, особено някой, който помага на много хора, когато някой известен човек, който повлиява интелигентността, сърдечността, изборите на хиляди и понякога милиони хора, защо да не се радваме за успеха му/ й?

Защо да не се радваме за всички, които са повлияни и мотивирани и от него/ нея и може би днес ще вземат същото ново решение, което ще трансформира мирогледа, а от там изборите, съдбата им?